„...фантазира не щастливият, а само неудовлетвореният.”

Л.С. Виготски

 

ИЛЮЗИЯ И РЕАЛНОСТ

 

Истина, лъжа, минало, настояще, бъдеще... елементи на битието ли са това или просто понятия изпразнени от действително съдържание, пред вид непрекъсната им промяна, при прехода им от обективната към субективната реалност и обратно? Настоящето и бъдещето на този етап няма да закачаме. Ще използваме миналото, тъй като при него паралелите между илюзията и реалността са по-ясно изразени. И съответно по-лесни за възприемане.

Съществува ли миналото? Разбира се, че да. Това, което помним за него истина ли е?

Интересен въпрос.

Чували ли сте за покриващите спомени? Вероятно не, тъй като терминът е чисто психоаналитичен. Повечето психолози също не са чували за тях.

Покриващите спомени обозначават незначителен детски спомен, който чрез изместване маскира друг значителен и обикновено неприятен, изтласкан спомен. Най-честият вариант на изместване представлява несъзнавано, но тенденциозно прехвърляне на фокуса на спомена от съществените към второстепенните детайли. По този начин, от една страна се запазва изискването към стабилността на спомена: основата му да е истинна информация; а от друга се реализира целта, фокуса върху второстепенните детайли да неутрализира неприятното пре-преживяване от възстановяването в паметта на съществените детайли на спомена. Окончателният резултат от процеса е, че съществените детайли се забравят, а второстепенните превземат същността на спомена, който вече е на практика фалшив. Съществуват и крайни варианти на същия процес, при които покриващите спомени са напълно измислени, без да има дори и бегла прилика с действителните събития. Като в тези случаи спомените също не са случаен психичен продукт, а са идентични с фантазията или мечтата, събитието от спомена да е протекло по точно този начин.

Спомените са еманацията на миналото. Консултативната и психотерапевтична практика показват, че за съжаление ние хората рядко сме наясно с основни понятия, които са съставна част от живота и взаимоотношенията ни с другите. Така стоят нещата и със спомените. Те са градивен елемент при изграждането на субективния ни свят – есенцията на илюзията, която къса връзката ни с действителността. Прието е да се мисли, че споменът е отражение на реален факт, който се връща в съзнанието. Нещата обаче са доста по-сложни. Споменът не съществува сам по себе си. Той е проява на съзнанието, което реконструира миналото като му вдъхва живот от позицията на настоящето. Проблемът е, че въпреки всички ориентири, с които разполагаме, извиканият спомен никога не е точен. Той винаги е интерпретация, схематично представяне на действителността, а не самата действителност. Пред вид този факт и пред вид фактите споменати по-горе спокойно можем да заключим, че нямаме никакво основание да вярваме на собствените си спомени. А отношенията ни с хората и връзката ни с околния свят се градят върху базата на наученото преди и върху преживяното общо минало, т.е. върху спомени.

Илюзията няма видове. Реалността от своя страна е субективна и обективна. Субективно е това, което принадлежи на мислещата личност и може да бъде изпитано само и единствено от нея. Това ще рече, че що се отнася до субекта, реалността не съществува, дотолкова доколкото според дефиницията има толкова реалности, колкото и индивиди. Което означава, че субективната реалност е просто една илюзия, пред вид факта, че определението за илюзия е нереално възприемане на обекти от реалността... Т.е., същото, което е и субективната реалност. На схемата по-долу е показана една от най елементарните и известни зрителни илюзии. Нарича се илюзия на Мюлер-Лайер.

 

В реалността двете хоризонтални линии са с еднаква дължина, но преминавайки през зрителната сетивна система и достигайки до съответното представителство в мозъчната кора, горната линия вече изглежда по-дълга. Т.е. при незнание за съществуването на тази конкретна илюзия, за нас реалността е, че горната линия, Е по-дълга. Разликата (отклонението) е точно 25% или ј от действителността. Представете си сега, че всички останали сетивни системи подават до мозъка информация, която се различава от реалната с до ј от действителната и стойност. Какъв би бил шансът ви тогава за обективно възприемане на реалността? Психологията и физиологията не разполагат със системна класификация на всички илюзии, съществуващи в природата и всекидневието ни, но са категорични, че илюзии възникват при обработката на данни, постъпващи от всички сетивни системи: зрение, слух, обоняние, вкус и тактилност. Възприятието никога не е изолирано. То винаги бива интегрирано в система. Повечето информационни масиви са комбинация от информация, постъпваща от различните сетивни системи, което логично води до натрупване на сетивни грешки. Оттам по същата логика, мозъкът ни обработва входяща информация, която теоретично може да е погрешна до 100%. Което би довело до 100%-во погрешни изводи, които да определят отношението ни към реалността. Прехвърлете сега този процес в сферата на мислите, емоциите, чувствата и преживяванията. Вероятността тези психични параметри да реагират на илюзорни, от гледна точка на реалността събития би трябвало да е също толкова голяма. Възпитанието, навиците, предразсъдъците, желанията и емоциите оказват допълнително влияние върху възприятията. Типичен пример за това е страхуващото се дете, което чувайки скърцането на пода в съседната стая, твърди, че чува стъпките на крадец.

За да можем да видим обективната реалност трябва да допуснем, че е възможно абсолютно обективно отношение към нея. Това, обаче, ако не невъзможно е поне безкрайно трудно. Вероятно всички сме наясно, че като субекти имаме субективно отношение към реалността и в най-добрия случай можем да съберем определен, но краен брой субективни гледни точки, които да ни доближат в една или друга степен, повече до обективната реалност, отколкото ако разполагаме само със собствената си гледна точка. Но възможно ли е човек да излезе от собствената си гледна точка?

А сега да прибавим и друг важен елемент към този своеобразен пъзел – забравянето. То е съществена част от същата схема, която обслужва нарушаването на връзката между обективната и субективна реалност. Ако не съществуваше забравянето, ако в съзнанието ни оставаше пълна, точна и подробна информация за преживяното от нас, щеше да ни е безкрайно трудно да изградим безпроблемно субективната си реалност. Противоречията при наличие на пълна информация щяха да подържат непрекъснато съмнение в достоверността на интерпретациите ни относно преживените събития. Затова забравянето винаги е селективно. Съзнанието отхвърля (забравя) информацията, която би породила противоречиви и неудобни за нас заключения. Вероятно това е една от причините при психотерапевтичния процес, определени спомени да се възстановяват трудно и да се появяват едва тогава, когато съзнанието на клиента е готово да се справи с емоционалния заряд на изхвърления спомен.

От биологична гледна точка субективната (илюзорна) реалност съществува не защото ние хората не притежаваме физиологичен потенциал да възприемаме реалността обективно, а защото на този етап на развитие съзнанието ни не може да се справи по друг начин с изискванията на реалността. Според един от създателите на хуманистичната психология Джордж Кели: „Хората не винаги могат да променят събитията, но винаги могат да променят интерпретацията си за тях... Това ни дава възможността да променяме значението на извършената постъпка, което ни води до различни варианти на по-нататъшните ни действия.” В светлината на това предположение, факта, че възприятията ни са едни от най-несигурните източници на информация придобива друг смисъл. Вероятно точно тази им пластичност ни осигурява възможността за различни интерпретации на данните, което пък, от своя страна ни помага да се справяме с реалността.

Всичко казано дотук, въпреки че както обикновено не изчерпва темата има много важна чисто практическа страна, която ще илюстрирам със следния пример. Субективната (илюзорна) реалност е основната причина, поради която споровете между близки хора, касаещи общото им минало не достигат никакъв смислен край. Всяка от спорещите страни просто е „забравила” или интерпретира в собствена изгода спомените за отминалите събития. Това подържа илюзията за правота и прави невъзможно приключването на спора. Освен това желанието и/или несъзнаваните мотиви често са доминантни при определяне като на информацията постъпваща от сетивните системи, така и на интерпретацията на данните, което според мен трябва да ни накара да му хвърляме голямо мислене, всеки следващ път, когато се втурнем да определяме кой е прав и кой е крив, каква е била истината и каква цел, действително преследваме със спора, скандала или просто обикновения разговор.

Целта на тази статия не е да ви убеди, че всичко в живота ни е фалшиво и на нищо в самите нас не можем да разчитаме. Идеята е да осъзнаем, че разгледаните фактори трябва да се имат пред вид, когато общуваме с другите. Особено когато става въпрос за важните хора в живота ни. Необходимо е да имаме пред вид и, че излизането от една илюзорна действителност не ни вкарва задължително в реалността, а по-често ни запраща в друга илюзорна действителност, която приемаме за реалност. Изобщо самостоятелното излизане от подобен порочен кръг е главоболна работа, но нека това не ви обезсърчава. Не спирайте да опитвате. Ако трябва потърсете външна помощ. Има смисъл в подобно усилие. Защото теоретично, подобно знание би следвало да разшири границите на толерантността в отношенията ни с другите. Което автоматично да доведе до подобряване на качеството им. А може би и да ни направи по-щастливи.

Защо му е на щастливия да фантазира? Той живее във фантазиите си!

... Илюзия! :)))

"Действителността, Ричард, няма нищо общо. Майката не се интересува каква роля изпълнява детето й, докато си играе: един ден е апашът, на другия - стражарят. Азът дори не подозира за илюзиите и игрите ни. Той познава единствено Себе си и нас - доколкото сме негово точно и съвършено копие.
... Мерило за невежеството ти е степента, в която вярваш в неправдата и трагедията. Онова, което за гъсеницата е краят на света, за Учителя е пеперуда." "Илюзии", Ричард Бах

Прочетох я няколко пъти. Сега ще мисля. От моята гледна точка...

че от илюзията не можем да избягаме - ок, примирявам се. Независимо, че казваш на финала, че "Целта на тази статия не е да ви убеди, че всичко в живота ни е фалшиво и на нищо в самите нас не можем да разчитаме. Идеята е да осъзнаем, че разгледаните фактори трябва да се имат пред вид, когато общуваме с другите. Особено когато става въпрос за важните хора в живота ни.", то после казваш " Необходимо е да имаме пред вид и, че излизането от една илюзорна действителност не ни вкарва задължително в реалността, а по-често ни запраща в друга илюзорна действителност, която приемаме за реалност.", което наистина ми причини главоболие.
В крайна сметка, ако в моята илюзорна реалност аз съм успяла да подредя мислите си по такъв начин начин, че ЗА МОМЕНТА да се чувствам добре, то за какво ми е да се опитвам да ги преподреждам, ако това ще ме накара да се чувствам зле?! и още повече истината отново ще остане някъде там..., тоест нея няма да я има. Ако наистина искаш да я откриеш и тя наистина я няма - това е...лъжа!

Четох статията ти за истината - в която все казваш - истината съществува, но къде е и след многократно прочитане, аз така и не разбрах - някъде между, някъде в основата на Вселената, някъде независимо от нас и нехайна за нас...
Не й е дошло времето явно, с което пък аз не желая да се примиря, въпреки всичко написано по-горе.

Питаш - възможно ли е да излезем от собствената си гледна точка? Нали емпатията е нещо такова. Аз мога, но това не ме доближава до обективната реалност, а само ме кара да вляза в чужда субективна реалност с добронамареното чувство да я разбера. Макар и погрешно? Това пък е безобразие :)
Кое ще ни позволи, според теб, да стигнем до този етап от развитието си, в който ще можем да гледаме обективно на нещата и да я видим тази истина, към която толкова много се стремим? И вие, психолозите, бивайки повече наясно с нещата по-близо ли сте до нея?
И в крайна сметка, след като субективната реалност се явява в положителен смисъл защитен механизъм, нужно ли е това?

Мислиш ли?

За Ричарда Бах разбрах какво мисли, но не чух теб :)

А аз ще поседя и ще почакам за резултата :)

Ако така се чувстваш добре всичко останало е без значение.

коментарът си с няколко въпроса. Моля за отговори.

Емпатията не е нищо такова.
Ще ни позволи желанието и усилието да го постигнем.
За другите психолози не знам, а както е зададен въпроса и за себе си не знам защото ти питаш за някаква генерална Истина.
Да, нужно е.

:)

не е ли умение да съпреживяваш емоциите на другите? Съпреживявш явно дотолкова доколкото ти позволява личната субективна реалност. Може би, е основа за едно добро начало на разбирателство и толкова..Не знам, в психологията като наука, съм прохождаща и лаик.
Ок, желание има, а какви да са усилията? Начало, среда, край? Искам май прекалено голяма яснота м материя мъглива като климата на Англия :)
Нужно е, но нали ще ни се разклати крехкия душевен мир, или ще го правим когато той е станал вече достатъчно устойчив. Как ще разберем, че е устойчив?
Сещам се и за друга интерпретация при прочита на статията, налагаща следваща поредица от въпроси.
Накратко - ако по такъв начин сме преработили миналото си, че не сме си спестили никаква болка и въпреки това, сме се съхранили психически, то ние ще бъдем /може би/ по-близо до въпросната истина, отколкото ако сме затънали в удобни илюззи, които ни дават илюзорно чувство за комфорт.

Доста се замислих. Мисълта, че представата ми за собственото ми минало/настояще/аз е отчасти нереална е... хм, смущаваща. Имала съм едно "събуждане" през живота си, което ми даде да разбера колко много факти съм пренебрегвала преди този момент, за да мога да поддържам заблудата, която ми е удобна. У свои приятели припознах същия механизъм - да полагат усилия, за да отричат до скъсване факт, който им носи доза неудовлетворение. Наистина е смущаващо да знам, че и аз го правя, просто не ми е възможно да го разпозная... колкото и да се опитвам. Добромире, интересно ми е може ли с помощта на терапията човек да стане по-обективен в собствената си реалност?

И какво следва оттук?

Когато мен ме боли глава ти не знаеш как ме боли, а си представяш твоята болка в главата и затова ми съчувстваш. Емпатията не е съпреживяване, а усещане на чуждата емоция.
Стабилното е нещо, което колкото и да го риташ - не мърда.

Може :)

отивам да предлагам на всеки да ме рита :)
Сритай ме и ти от тук!

Нямам желание да тествам устойчивостта ти. Просто използвах метафора за да ти отговоря сравнително разбираемо :)

се шегувам - обикновен човек съм, лабилен колкото мога да бъда..., но си прощавам това, пак доколкото мога. Блогът ти е супер, чета с удоволствие старите ти постове и се чудя защо не съм ги прочела досега :)

Защото си чакала да им дойде времето :)

Изводът е очевиден - съпреживяването е илюзия. Идеал, към който се стремим, когато сме обзети от... а бе разни наши си преживявания и състояния.

Не съм съгласна, че съпреживяването е илюзия. Въпреки че е ограничен от собствената си личност, съпреживяващия все пак влиза в синхрон с другия. Всеки в различна степен.

Дискусията по определена тема не изисква съгласието на участващите в нея. А и би било досадно всички да сме на едно мнение :)

Не мисля, че има основание за подобно заключение.

Ако човек се вгледа, може да види повечето от илюзиите си : )...
„Хората не винаги могат да променят събитията, но винаги могат да променят интерпретацията си за тях..." Не трябва обаче да се пренебрегват факторите, от които зависи интерпретацията и най-вече натрупания опит...
Аз си мисля, че в края на живота си ние започваме да се доближаваме до реалното възприятие. Според мен прехода от илюзии, или по-точно - самозаблуди, към "реално" възприятие е постепенен... В живота действаме обаче според възприятията си, а не според съветите и очакванията на другите. И точно действието "проба-грешка", ни води към реалността...

На Салвадор Дали.
Метода проба-грешка не е правилният метод за възрастните. Това е метод за децата до 11 години.

Представител съм на една от най-консервативните науки, в която нещата едва напоследък се променят. Но си мисля, че за човешката психика не може да се оформят категорични постулати. Може би не е правилния метод, но не си ли съгласен, че повечето хора постъпват точно така. И че опитът, всъщност, представлява крайният резултат на поредицата от грешки, които правим непрекъснато, подлъгани точно от илюзорните си възпрития. Аз си мисля, че така действат и интелигентни и неинтелигентни хора, водени от разум или липсата му, такива, които се считат за "висша" проба и реално оценяващи се...

Да, дискусията не изисква съгласие, но изисква аргументи. Иначе и най-тежкото съждение е не валидно, а просто високопарно.

Това, че правим непрекъснато една и съща грешка не я прави не-грешка.

Статия, която те кара да се замислиш. Много стойностна. За ИСТИНАТА е писано много. С нея се занимават философи, психолози, духовни учители, адвокати, съдии.....Вълнува и всеки обикновен човек.
Има една теория, че няма обективна истина, всичко е субективна истина.
Сещам се за един метод при който може да се възпроизведе истината с най-малки подробности.
За целта се използва медитация или хипноза. Казват, че в момент на медитация се възпроизвежда абсолютно точно всичко, дори това, което съзнанието не е забелязало при преживяване на конкретната ситуация. Причина за това е, че мислите ни са материални, че има т.нар. вселенска памет, която запечатва абсолютно всичко. В нашата аура се пазят абсолютно всички случки, всички мисли и чувства.
По отношение на съзнанието мисля, че е точно така както го описваш. Ние не сме дорасли да се справим с всичко, което ни се случва, не сме дорасли да го възприемем, разберем и оценим правилно. Затова го пречупваме, щадим психиката си, което е един защитен механизъм.

Знам, че си атеист и може би те дразни, когато вмъквам някои духовни методи, като например медитация, аура и т.нат., но по някакъв начин те са свързани с това, което пишеш и са една гледна точка, която не противоречи на психологическите методи.

Ама тук те учат, че дори няма субективна истина, а субективна илюзия : )... Възприятието ни за нещата може да е различно във всеки един момент и то да възпроизведе за един човек доста различни образи на "истината".

А има и една друга теория. За абсолютната истина...

Моята част беше в началото и гласеше:

Всичко е Илюзия!

Абсолютната истина е доста удобно за всички управляващи понятие. Май Ленин имаше нещо писано за движението от относителната към абсолютната истина.
А рамката, в която ни поставя понятието "абсолютна истина"?

Айнщайн в пола :)))

Да, има, те философите затова са философи за да има теории във всички посоки :)

Не Ленин. Маркс и Енгелс - в теорията на диалектическия материализъм. Общата идея е, че всяка нова относителна истина е стъпка към откриването на абсолютната истина. Аз имам друга теория и разбиране за абсолютната истина не от философска, а от психофизиологична гледна точка, но просто не би се събрала в коментар. И там тя не поставя рамки, а ги разчупва.

Отношението към философите у нас е обидно пренебрежително, не мислиш ли? :)

Не ме дразни. Радвам се на всяка разширяваща хоризонтите гледна точка.

Ами хайде, пиши статия : )...
По принцип доста от понятията във философията и психологията се припокриват. Интересен ми е точно този въпрос, защото в крайна сметка точно човекът стои в центъра на политическите системи и философски теории и те няма как да бъдат разглеждани извън неговото съзнание...

Радвам се, че не те дразни, защото малко се притеснявам как възприемаш тази част от коментариите ми.
Нямам поглед към цялото дали отношението у нас към философите е пренебрежително, аз възприемам през моята субективна действителност :)
По отношение на истината суфистите в древна Елада са доказали, че по отношение на всяко твърдение и противоположното му можат да се доведат равни по брой доказателства. И единствено от умението на суфиста се е печелил спора.

Някой ден...

Софистите го твърдят по отношение на взаимоотношението твърдение - обструкция, а не за истината по принцип :)

Да, софистите са твърдяли, че няма абсолютна истина. Всичко е субективно и всяко положение може да се докаже точно толкова успешно, колкото и противоположното му. Мисля, че Сократ веднъж им е показал, като е защитавал и двете противоположни твърдения, като е спорил успешно сам със себе си.
Това е било началото на отмирането на тези състезания на софистите.

Мдааа... така са твърдели. И може би затова са отмрели :)

Но пък Сократ е казал : " Знам само, че нищо не знам"
Също е казал и "Съвършенството на човека - това е състояние на душата". Сократ ми харесва :)
Когато са го осъдили и са му дали отровата да я изпие, той е казал- защо тъжите, аз изживях живота, сега нямам търпение да разбера и смъртта.

Да, Сократ е готин... доколкото изобщо сме в състояние да го оценим.

преди да попита...

Очакващ, преди да го попитат :)

Ако приемем, че всеки живее в свят на частната си уникална илюзорна действителност, то най-логичния въпрос би бил обективна реалност съществува ли? Мисля, че ти приемаш като аксиома отговора "да". Защо? И какво бихме постигнали, ако се стремим да унифицираме илюзиите си - разбирателство, толерантност, хм добре, но също и безмисленост на черно-бялото ни съществуване. Светът не е ли по-красив ЦВЕТЕН!
:)
Синтез на разлелите се по клавиатурата ми мисли: Идеалът ми е съществуване на огромно многообразие на илюзорни реалности - израз на нашата способност да творим - но поднесено на другите с човешко отношение и любов. Илюзия ли е това?
;)

След внимателен прочит:
Това, че отговорът на въпроса за обективната действителност е "да", не означава, че отговорът на въпроса за унификацията на илюзиите е "да".

"Покриващите спомени обозначават незначителен детски спомен, който ......"
Означава ли това, че покриващите спомени са само детски?
"Проблемът е, че въпреки всички ориентири, с които разполагаме, извиканият спомен никога не е точен."
Наистина ли НИКОГА споменът не може да бъде точен?
Никога, винаги, всички ......не е ли малко прекалено да се отрича напълно възможността споменът да бъде наистина отражение на минала действителност? Връщайки се в един или друг/малко на брой, но много ясни спомени/, ми се струва, че все пак е възможно/
Вярно е, че щом съществува субективна реалност, съществува и обективна такава, но мисля, че дори тази обективна реалност е възможно да се открие само и единствено от човеците, които са я създавали, сиреч, трето лице, та бил той и най-добрият психолог:), няма ли да придаде "свой" нюанс в и без друго трудната ситуация/ако приемем, че се касае за спомен, който се тълкува различно/
!!!!!!!Но възможно ли е човек да излезе от собствената си гледна точка?-това е въпросът на въпросите:)
Моят отговор е, че е възможно стига да му бъде позволено да разбере другата гледна точка. Имам горчив опит в това отношение. Когато пожелах да ми е ясно, мъжът избяга. Изводът, който си направих е, че или аз съм дебил и не разбирам изобщо хората, или .....съм на път да стана дебил:))) А се залъгвам, че съм общителна и с мен, ако не приятно, поне е лесно общуването:)))

Приятна вечер, Добромир Димитров.
:)

Психологът, ако е добре подготвен, е възможно най-абстрахиран от субективизма. На този етап на развитие, е технически невъзможно да е напълно обективен, но що се отнася до страничния наблюдател, това спокойно може да се приеме за факт. Психологът не би трябвало да мисли като другите хора, не защото не е като тях, а защото разполага с оперативни инструменти, които му осигуряват максимална обективност и не зависят от личното му отношение към хората и света като цяло. Психологията е наука в пълният смисъл на тази дума, а не забавление за маса. Понякога дори и професионалните психолози не са достатъчно подготвени за работа, а помисли си какъв е шансът за неподготвения да се справи и с най-елементарната психологическа задача. Това е като да накараш професионална шивачка да закърпи артерия: на пръв поглед би трябвало да се справи, но... ... ... И това "но" е всичко. Та да се върна от психолога на психологията: не е прекалено да се отрича напълно възможността споменът да е обективно отражение на миналата действителност. Това е емпирично доказан факт, а не мнение, становище, хипотеза, теория или какъвто и да е друг синоним на щуротия. Има своето обяснение, в което се преплитат няколко също така емпирично доказани психологични факти и феномени. Надявам се, че отговорът ми е достатъчно изчерпателен :)))

"Покриващите спомени обозначават незначителен детски спомен, който ......"
Означава ли това, че покриващите спомени са само детски????
Приемам за емпирично доказано, че споменът не е обективно отражение на минала действителност. Приемам, макар със съпротива, защото от всичко това следва, че е почти или дори напълно невъзможно да се общува нормално/да говорим на един език и да се разбираме без помощта на добри психолози, които да ни обективизират спомените ни:)/ И отново изводът, че само богатите могат да бъдат щастливи, защото кой средностатистически българин може да си позволи услугите на Добър психолог?! В това отношение ние, от блога сме привилегировани, че Ви има!:)))

Покриващите спомени по определение са само детски. Но феноменът на тенденциозна, несъзнателна трансформация на действителността при спомена е актуален и при възрастните. Ще ти дам за пример семеен скандал, който е достигнал до точката, в която настоящите аргументи са изчерпани и са преминали в етап да вадят "кирливи стари ризи". Тъй като по същество те са спомени, всеки от участниците в спора вади тези, които подсилват неговата позиция, като "не помни" тези, които го правят уязвим. Докато вадят различни спомени като аргументи, това ще работи. В един момент обаче и двамата ще спорят върху един спомен и всеки от тях ще интерпретира само онези части от спомена, които ползват него, а другите просто "няма да помни". Подобни ситуации докарват до истерия спорещите и ги карат да си разменят реплики от рода "Ти си луд/а бе/ма!!!! Кога се е случвало такова нещо???!!!"
:)

примерът, който давате е от тези с горчив привкус, аз ще дам противоположен/или поне на пръв прочит е такъв/. Моя приятелка много дълго време не можеше да приеме факта, че приятелят й се държеше безразлично към нея и търсеше начини да прекъсне връзката. Тя отчаяно търсеше "подкрепа" в спомените им, припомняше си само най-красивите моменти, думи, жестове и т.н и прочие, тези, в които явно е била много щастлива и не преставаше да ги преразказва /милион пъти!/ пред добрия .......не психолог:), а приятел/аз бях в тази роля:)/. След време се разделиха. Сега се замислям дали това не е по-горчивият вариант дори от "кирливите ризи". Но все пак най-важното е да имаш спомени, което ще рече, че имаш минало, че си живял пълноценно:(

Нямам дефиниция за пълноценен живот. Всъщност нямам дифиниция за живота изобщо :)

Въпросът е не на дифиниции, а на количество и качество на спомените:), където не винаги количествените натрупвания преминават в качествени, но все пак е по-сигурно да е така:)

Може би е така :)

Posts like this brighten up my day. Takhns for taking the time.

YouВ’re a real deep thinker. Thkans for sharing.

It was a pleasure.

That saves me. Thanks for being so snsebile!

AFAIC that's the best awnser so far!