2. Манипулацията
3. Вицове за психолози, психоаналитици и психиатри
4. Секс и сексуални табута
5. Секс и сексуални табута - Продължение
6. Мисли, максими и афоризми
7. Вариации върху добре позната тема...
8. Вариации върху добре позната тема... Продължение
9. Вариации върху добре позната тема... Край
10. За прошката
11. За истината... и гледните точки
12. Психиатрия и психология
13. Да избягаш от себе си?
14. Фрагмент от Теория за изневярата
15. Да живееш с работохолик
16. Чувстваш ли се манипулиран?
17. Чувстваш ли се манипулиран? Методи за защита
18. Страхуваш ли се от самотата?
19. Да се лъжем, че не лъжем
20. За теб, Феникс
21. За жените, мъжете и еманципацията
22. С какво мислят мъжете
23. Смъртоносна ли е депресията?
24. Егоист или егоцентрик
25. Мога ли да ти се доверя?
26. Как любовта се превръща в омраза
27. Паралелни светове
28. Защо любовта умира
29. Пасивната агресия
30. Болка
Прочетен: 28281 Коментари: 17 Гласове:
Последна промяна: 19.03.2013 12:36
Истината съществува.
Преди обаче да се впусна в темата ще уточня съдържанието на понятията „абсолютна” и „относителна” истина, които няма да използвам повече в текста, но определението им ще е вътрешно присъщо на всичко казано оттук до края.
Абсолютната и относителна истина са „...категории на диалектическия материализъм, които характеризират процеса на познанието и разкриват съотношенията между: ...това в състава на нашето знание, което може да се измени, уточни и опровергае в хода на по-нататъшното развитие на науката, и онова, което ще остане неопровержимо.”
Учението за абсолютната и относителната истина дава отговор на въпроса: „Могат ли човешките представи, които изразяват обективната истина, да я изразят наведнъж, изцяло и безусловно или пък само приблизително и относително?”[1]
Коренът на думата „абсолютна” е латинското „аbsolutus”, което означава „безусловен”. В този смисъл, не ви ли се струва, че това би означавало, че всяка условност прикрепена към една истина би я трансформирало в нещо друго? Може би трябва да помислим върху това. Но засега няма да задълбавам повече във философията на понятията за истина и лъжа, защото това би означавало да окепазя цялата тема. Затова, нека продължим;
Истината съществува.
По този въпрос две мнения няма... всъщност излъгах. Има. Или по-скоро няма две мнения, а безброй гледни точки. И някъде там, свряна между тях се намира истината. Намира се именно между гледните точки. Не е вътре в тях или поне не изцяло. Гледните точки за истината са като неизчерпаем гардероб, който както е известно може до неузнаваемост да промени всяка една жена, така че защо не и истината, която в този случай надали би облякла една и съща дреха два пъти.
Следователно истината би трябвало да е жена. Трудно уловима, непостоянна и променлива, но по своему красива... и основа на Вселената.
Но истината не е жена. Просто звучи добре и затова реших да го оставя в текста.
Истината си е истина.
Няма нужда от сравнения и метафори за да бъде описана. Няма нужда и от гледни точки. От гледни точки имаме нужда ние хората, за да можем да оправдаем глупостите, които вършим. Твърде удобно е да се смени понятието „истина” с понятието „гледна точка” или както популярно се нарича – мнение. Спомням си една сентенция, според която мненията са като задниците – всеки си има собствен.
Гледна точка или мнение,
няма никакво значение.
Същественото е, че когато преобърнем истината в гледна точка, преобръщаме и живота си. А това вече би могло да бъде и проблем.
Истината има две генерални посоки – навътре и навън. Навътре е истината за самите нас, а навън е истината за другите и света, в който живеем. Характерно за тези две истини е, че проявяват непреодолима склонност взаимно да се променят една друга. Приличат на семейна двойка. Промяната на единия в двойката задължително променя и другия. Защото, ако не го промени, това би означавало двойката да се разпадне, което при семейството е сравнително лесно осъществимо, но когато става въпрос за личността ни, едно такова разпадане ще доведе до твърде сложно и определено патологично раздвоение на личността, каквото сте виждали само на кино.
Това е причината, поради която, когато едната от двете посоки на истината се промени, се променя и другата. Някои психолози са твърде добре запознати с този факт и когато изпълняват нечие желание да променят отношенията му с физическия свят, те всъщност променят интерпретацията му за посоката навътре. Повечето хора също го правят сами за себе си. Когато схващането им за нещата около тях влезе в конфликт с реалността, те променят, според интелектуалните и материалните си възможности, или схващанията си, или света около себе си. И тъй като промяната на света около нас е твърде проблематична, ние променяме себе си. Наричаме този процес прогрес или натрупване на опит и мъдрост. А аз го наричам изкривяване на истината или формена лъжа. Между другото колективната народна мъдрост също го определя като лъжа. Ироничен пример за това е баснята на Лафонтен за лисицата и киселото грозде.
Тук, разбира се, не твърдя, че всяка вътрешна промяна е по същество изкривяване на интерпретацията за реалността. Просто казвам, че когато променяш личността си без действително да се познаваш, шансовете ти да се оплетеш в самия себе си са твърде, твърде големи... Май навлязох в територия, която не е цел на темата и е прекалено психологическа... Моля за извинение и се връщам на истината.
Истината не е философска концепция.
Истината е преди всичко познание. Този елементарен факт често се пропуска, когато твърдим, че говорим истината. Ние българите много си падаме да говорим по всякакви теми. Ако се заслушаме внимателно в разговорите, които водим ще установим, че както събеседниците ни, така и самите ние, сме очевидни специалисти във всякакви области. Политика? – в разговор всеки от нас е наясно какво и как трябва да се направи за да се измъкне страната ни от кризата. Автомобили? – ако обърнете внимание на мъжките приказки по темата, ще сте просто задължени да приемете „факта”, че всеки мъж притежава поне бакалавърска степен по автомобилостроене. Двигатели, шасита, ламарини – това е отворена и прочетена книга за нас мъжете. Същото е положението и в спорта, и в здравеопазването, и в строителството, и май навсякъде другаде. Изглежда социалистическо-комунистическата идея за всестранно развитите личности е намерила твърде плодотворна почва у нас.
Но дали това е истината?
Колко от нас познават дори минимално областите, които стават предмет на разговорите ни, а понякога и на свирепи спорове, в които едва ли не с цената на живота си сме готови да защитаваме Нашата Теза?
Не е ли родена от нас ужасяващата ирония на стария виц: „Като знам какъв инженер съм, ме е страх да отида на лекар.”?
И ако специалистите ни, хората които са прекарали 5 и повече години в изучаване на някаква материя, са с такъв авторитет сред нас, какво ли трябва да мислим за самите себе си, когато горещо се втурнем да обсъждаме тема, която е изцяло встрани от професионалната ни подготовка и житейския ни път?
Факт е, че когато поставя такъв въпрос в разговор, моментално бивам контриран с реплики от рода на „Това е просто моето мнение!” и довършван с „Какво сега – нямам право и на мнение ли?!”. Което ни връща право в темата – мнението истина ли е или просто нечие емоционално (дори не рационално) отношение към нещо си.
Всъщност това не е въпрос.
Това е констатация.
Гледните точки може и да са полезни, когато глутница специалисти ги споделят един с друг в рамките на професионалната си област, но що се отнася до ежедневието ни, до разговорите ни на маса или където и да е другаде, гледните ни точки би трябвало да са меродавни само и единствено по отношение на собствената ни личност и преживявания (което предполага споделяне, а не налагане на мнение) или по отношение на собствената ни сфера на познание, където можем и да си позволим лукса да спорим, но само с хора, които имат адекватно на нашето познание или които са склонни да чуят нещо казано от нас.
Всички останали спорове раждат не истини, както твърди известния афоризъм, а проблеми.
И така – истината не е въпрос на гледна точка, не е и гледна точка. Истината е знание. Даже и такава консервативна система каквато е религиозната, твърди, че ако узнаем истината, тя ще ни освободи. Следствие от такова твърдение би трябвало да е, че лъжата ще ни окове. Това се и получава в общуването ни един с друг. Ако не притежаваш знанието, т.е. истината, изреченото от нас няма начин да бъде нещо друго освен,... е нека да не го наричам лъжа, но във всеки случай няма и да е истина. И това ни оковава. Пречи ни да си говорим и да се разбираме. Пречи ни и да се обичаме.
Междуличностните спорове в повечето случаи се опитват да решат реалните ни проблеми с емоционални аргументи. Това е толкова смислено, колкото и опита да се справиш с главоболието като си отрежеш главата.
Истината не се ражда в спора. Истината няма нужда да бъде раждана. Тя е родена с Вселената и е неин градивен елемент. Затова и си стои някъде там и изобщо не и пука дали ще я открием. Това не е неин проблем, а наш.
[1] Философски речник.
Продължение на чудесата от Враца в Бурга...
В памет на Кирил Маричков
01.12.2008 16:11
Оскар Уайлд
18.02.2010 11:46
Помня, че веднъж един мъж се опита да се спазари с мен по същия начин : "Аз съм обичлив човек, и ако ти ме обикнеш, то ще срещнеш най-голямата привързаност"...
След известно време се оказа, че изпълних "условието" във формулата "ако, то...", само дето "то"-то не последва...
Накратко, истина има, но понякога тя е непознаваема.
Харесва ми обаче това, че всички религии са измислили възможно най-точната формулировка за справедливост (и истина) в междучовешките взаимоотношения:
"Не прави на другите това, което не искаш да ти се случи на теб". Ето истината, която подрежда света (в случай, че се объркаш кое е добро и кое зло)...
"...когато променяш себе си без действително да се познаваш, шансовете ти да се оплетеш в самия себе си са твърде, твърде големи..."
но нали когато човек не е познавал истината, не може да се оплете в лъжа, защото и преди промяната е бил в лъжа???
10.01.2011 00:57
10.01.2011 12:13
Може да развива своите способности, да се опитва.. Но да избегне субективния момент.. Просто не вярвам в такива свръхчовешки способности!!!
Мисленето на човек се определя от редица фактори като ценностна система, минал опит, интереси, потребности, нагласи.. За всеки човек те са различни и няма как да не повлияят преценката.
Ако някой можеше да знае каква е истината, то той щеше да я казва на хората и така да се решават всички проблеми. Колко прекрасно щеше да бъде да има такива психолози! Само че няма и затова тези хора изслушват, проявяват разбиране, емпатия, и не съдят, а подпомагат, подкрепят и насочват усилията на клиента към вземане на правилно решение за излизане от затрудненото положение. И винаги това решение е индивидуално. Защото хората сме различни.
20.09.2012 19:18
че поданиците му лъжат.
Настрадин казал:
- Ваше величество, има различни истини.
Преди хората да се научат да използват относителната истина,
те трябва да следват реалната истина, макар че на практика
винаги се опитват да постъпват точно обратното.
В резултат на това хората твърде безцеремонно се отнасят
към своите изкуствени истини, защото тайно усещат,
че те не са нищо друго освен измислици.
Всичко това се сторило твърде сложно за краля.
- Нещата трябва да бъдат или истинни, или неистинни.
Ще накарам хората да казват истината и по този начин
те ще си изработят навика да не лъжат.
На следващата сутрин пред отворените градски порти
се издигнала бесилка, която била обградена от царските гвардейци
начело с капитана. Глашатаят съобщил:
- Всеки, който влезе в града, трябва първо правдиво
да отговори на въпроса на капитана на царската гвардия.
Настрадин, който чакал отвън, влязъл първи в града.
Капитанът го попитал:
- Къде отиваш? Казвай истината, защото иначе ще те обеся.
Настрадин отговорил:
- Отивам да бъда обесен на тази бесилка.
- Не ти вярвам.
- Прекрасно. Ако съм излъгал, ме обеси.
- Но това ще означава, че си казал истината.
- Точно така - отвърнал Настрадин, - вашата истина.
02.10.2012 11:39
Връзки със "сОфизма", винаги могат да бъдат открити,
както и със всяко философско учение.
Но в случая става въпрос за Суфизъм в най чист вид.
Суфизмът е практическа дейност, която отрича възможността
за постигане на истината с помощта на формалния интелект
и посредством прилагането на породеното от този свят
шаблонно мислене към истинната реалност.
Като истински суфий Настрадин не погазва законите на своето време.
Той прави съзнанието си по-многомерно
и дори за особено ограничени цели не може да допусне предположението,
че към истината, например, може да се подходи със стандартни мерки.
Това, което хората наричат истина, е свързано с тяхната ситуация,
но те няма да успеят да я намерят, докато не осъзнаят това.
Тази забавна Настрадинова история показва,
че не може да има никакъв прогрес,
ако човек не познае относителната истина.