„Да се прости е лесно, но да се забрави е трудно.” А. Платен За прошката¹  

Когато реших да пиша за прошката, първата ми мисъл беше: „... за прошката или добро или нищо...”, което си беше директна асоциация със сентенцията „За мъртвите или добро или нищо”... Не знам защо се случи така, но практиката ме е научила да се доверявам на асоциациите. Те винаги водят нанякъде.

По тази причина предпочетох да започна с изясняване на прошката като понятие от чисто семантична гледна точка. Това не е действие, продиктувано от любов към пунктуацията, а решение породено от схващането ми, че основния проблем в разговорите между хората, е различното съдържание, влагано в думите, които използват. Това важи с удвоена сила, когато се разглеждат щекотливи теми като тази.

За мое съжаление ударих на камък при търсенето на разнообразни определения в различните психологични, психоаналитични и тълковни речници и енциклопедии. Оказа се, че това е едно от най-бедно описаните понятия, което само по себе си е доста показателно.

Така или иначе открих едно доста сносно определение, което гласи:

Прошката е мисловният, духовен и емоционален акт на освобождаване от чувства като гняв, раздразнение и негодувание, насочени към друг човек, заради сторени от него нежелани действия или нанесени обиди. Прошката не означава подтискане на гнева и раздразнението, а пълно освобождаване от тях чрез осъзнаване на причините, довели до появата на тези чувства и оттам — намирането на по-рационален начин за преодоляване на дразнителя.

Прощаването има значение най-вече за прощаващия, тъй като той се освобождава от негативните си емоции и добива отново възможност за обективна преценка на фактите, свързани с другия човек, въпросната нанесена обида или нежелано поведение.

 Като еклектичен психолог смятам, че от професионална гледна точка това обяснение общо взето се държи. В същото време няма нищо общо с истината, тоест, с реалността.

Преди да се аргументирам ще допълня, че прошката и извинението са две коренно различни теми. Да извиниш някого, означава да вярваш, че нанесената обида или причинената болка не са съзнателно причинени. Извинението се използва само, когато някой ни е сторил нещо лошо несъзнателно, без да иска или без да знае. В такъв случай той няма за какво да ни иска прошка, но определено трябва да поиска да бъде извинен.

Прошката, от своя страна, касае случаите, в които по един или друг начин са ни обидили или наранили съзнателно.

В един от блоговете, където темата се обсъждаше доста интензивно, споделих мнение, че няма прошка. Това от една страна беше формена провокация, но от друга, на тази мисъл ме беше навел споменът за обичайната размяна на реплики в нашия български ден на прошката – Сирни заговезни. Ритуала придружаващ този обичай в оригиналната си форма изисква от искащия прошка да каже: „Прощавай!”, а от прощаващия да отговори „Просто да ти е. Господ да прощава...”. Очевиден е опитът прошката да не се дава директно от човека, от който се иска, а да се препрати молбата към... една по висша инстанция.

Това добре, но мнението, че няма прошка влиза в явно противоречие с енциклопедичното описание, с което се съгласих по-горе.

Ще се опитам да обясня защо.

Действително прошката е акт на освобождаване на чувство или емоция, а не на тяхното потискане, но това е вярно единствено в психоаналитичния смисъл на думата.

Тоест, така би трябвало да бъде. В това е същността и смисълът на прощаването. Единствения проблем е, че това няма как да се осъществи без външна помощ (ще удържа желанието си да огранича външната помощ до професионална в моята област, тъй като се срещат и непрофесионалисти, които прекрасно се справят с чисто професионални психологически задачи), а и тя не е гаранция, че ще се справите с проблема.

Когато някой те е наранил до такава степен, че да се налага да му прощаваш, това обикновено означава, че говорим за много близък човек. Общо взето е без значение дали е приятел, близък роднина или любим. Ерго, това означава, че понесеният удар е предизвикал силна емоционална реакция у нас. Силната емоционална реакция поражда чувства, а не разбиране. За да се стигне до разбиране на мотивите на човека, който ни е наранил, емоционалната реакция трябва да утихне до степен, в която да разреши на разума да интерпретира събитието рационално.

Точно това е извънредно трудно да се случи, ако въпросния човек, който ни е наранил е достатъчно близо до сърцето ни.

Емоцията ще утихне само, ако изчезне източника и, или станем безразлични към него. От една страна обаче, източника не може да изчезне, защото това би означавало да се върнем назад във времето, и действието или думите, които са ни наранили да не се случат. Което е невъзможно. От друга страна, станем ли безразлични към човека, който ни е наранил е без значение дали сме му простили или не. Защото прошката по дефиниция означава да простим и да продължим напред с него.

Твърдението „...да продължим напред с него...”, разбира се, е валидно само когато става въпрос за любим или любима. За другите случаи има лека уловка. При тях прошката не е синоним на сдобряване и начало на ново или подържане на старо приятелство или дружба. Тук прошката ще касае само факта променил отношенията. Евентуалното сдобряване би било просто следствие от прошката, но изобщо не е задължително, а в някои случаи е и нежелателно, тъй като основната цел е прощаващия да запази душевния си мир и да не търси отмъщение.

Съществува и друг вариант при който хората се сдобряват, но без да са си простили един на друг. За тези попаднали в такава ситуация е важно да разберат, че не съществува истинско сдобряване без назоваване и признаване на болката, която сте си причинили един на друг или почувствали един към друг. Това е част от съдържанието на библейската сентенция „Истината ще ви освободи”.

Всички варианти се обединяват от това, че пълната истина за случилото се така или иначе трябва да се изговори. Истинското сдобряване предполага прощаване, а истинското прощаване изисква изричане на цялата истината.

При толкова трудни за изпълнение условия изниква основателния въпрос, дали това означава, че прошката наистина не съществува? Че ние хората не сме в състояние наистина да прощаваме. Твърди се, че всеки разбира прошката по своему. Не знам дали това е така. Но със сигурност знам, че всеки си има обяснение за прошката, която дава. За съжаление това, че имаме обяснение за нещо далеч не означава, че разбираме смисъла му, а още по-малко означава, че обяснението ни удовлетворява напълно.

Когато човек се изправя пред необходимостта да прости някому се сблъсква преди всичко със самия себе си. Със собственото си разбиране за света, морала и правото. Установява, че когато си обиден или наранен няма дреболии. Че обидата и болката не се забравят. Че времето, напук на общоприетото схващане, не лекува.

Ако е достатъчно прозорлив и честен към себе си, човек би могъл да установи и че всъщност е много удобно да играеш ролята на наранена жертва, тъй като това те освобождава от различни отговорности и ти дава сериозно преимущество пред другия – носещ вината за постъпката си. Но пък, ако чувствата към наранилия те са достатъчно силни (в положителен аспект), ще откриеш, че опитвайки се да простиш, всъщност опознаваш все по-добре и по-добре човека, на когото прощаваш.

Така или иначе, съвсем несъзнателно всички, някъде дълбоко в себе си вярваме, че ако този, който ни иска прошка е откровен и наистина държи на нас, той не ще се откаже от опитите си да му простим, независимо от това дали демонстрираме, че сме склонни да прощаваме или не. До голяма степен точно настойчивостта определя дали ще простим (ако не в действителност, то поне на думи), а също определя и действителната стойност на отношението към нас. Тоест, определяме не качеството на поисканата прошка, а емоционалния заряд, който тя притежава.

Всъщност, възможно или не, май ще се окаже, че е без значение дали знаем как да простим. Достатъчно е наистина да желаем да го сторим. Тогава упоритите ни опити ще ни помогнат да разберем, че не трябва да оставяме времето да разрешава проблема, а трябва да преобърнем прощаването в съзнателен процес, в доброволен и свободен акт, от който собствената ни душа има нужда за да се почувства освободена от оковите на омразата, яда, болката, горчивината, самосъжалението и самооправдателното държание. Това ще ни посочи как да обновим нарушените отношения. Ще ни накара да осъзнаем, че и ние и човека на когото се стремим да простим сме просто хора, подвластни на собствените си интерпретации за добро и зло.

Вероятно само тези, които истински са успели да простят (надявам се да има такива), са наясно с това, какво огромно количество положителна психична енергия се отприщва, давайки ни както сили да се справим с всичко изпречило се на пътя ни, така и сила да продължим напред.

В този дух ще приключа (което не означава, че темата е изчерпана), така да се каже, оптимистично с мисълта на Paul Boese – „Прошката не променя миналото, но разширява хоризонта на бъдещето“.

 

---

¹ Предварително моля да бъда извинен за неизбежната според мен академичност на някои пасажи от текста :)

наистина,
прошката е освобождение...поне при мен е така и някак дишаш по - леко...огорчението или болката отшумяват, губят смисъл,
когато
като въздишка от душата
си се сбогувал ...прощавайки...
изпълнен си с мир, вътре, вътре в теб...

нека е пълен с обич денят ти

„Ще познаете истината и истината ще ви освободи.”
Йоан 8:32

Възхитително е как така един толкова агресивен човек като Домромир Димитров си позволява в посочените словоизлияние да ни натрапва една негова истина /плагиатствана/ при условие,че той самия не я прилага. Не ми е известно какви точно обучения е минал посочения "еклектичен психоаналитик ",но със сигурност има какво още много да се учи. Интересно как така със своето задочно обучение в никому неизвестен университет този господин ще се изправи пред нас и ще каже със самочувствие "Аз съм психоаналитик". Също така сам със свойте няколко регистрирани профила води дискусия със себе си с което ни навява на мисълта,че вероятно се нуждае от професионална помощ.

Интересен коментар.

...samiqt toi / neka nikoj ne me uprekva ,ako se okaje 4e ne e taka
..neznam kak e,ma i taka ne e .." :)

Почти изцяло съм съгласна, доколкото мога да се доближа до цялото, през моята гледна точка.

Само истински прощавалият човек разбира освобождението и силата на прошката. В целия текст се говори за поисканата и дадена прошка. Малко по-трудно става, когато няма поискана прошка. Тогава емоцията обикновено взима връх, обидата приковава съзнанието, а негативната енергия е като магнит за всичките ни мисли, особено ако не е минало време. Всъщност времето помага да се намали обидата и да се притъпи чувствителността, сещам се за една сентенция: "Няма болка, която времето да не може да заглуши." (мисля, че е от Толстой). Не е задължително да приемеш постъпката на човека, които те е наранил, нито да я възприемеш като нещо добро. Ако противоречи на възгледите или мирогледа, на усешането ти за съществуването, не е нужно да си съгласен, за да простиш.

Процесът е труден, но първото което трябва да се разбере е, че прощаваш на себе си. Именно това, което е казано в уводния цитат - да се освободиш от гнева и лошите мисли. Действително звучи много лесно, защото при такава ситуация да те направят на глупак е лесно и трябва да се учиш да усещаш къде е границата между това да си добър и това да си будала.

Сещам се за два примера от моето битие.

Първото е бивше гадже. Той не значи нищо за мен. И в това изказване няма нито гняв, нито обида, нито желание за мъст, нито страх. Казвам, че няма защото съм преминала през всички тези състояния. Един ден просто се уморих. Дойде ми в повече, измъчваше ме мислите ми да се връщат към нещо, което ми носи негативност. И простих. Всъщност след всичките ми мисли и анализи - това беше единственото, което ми оставаше. Освобождение на съзнанието от лошите мисли. Не съм забравила, не го мразя, оценявам добрите му страни, даже си мисля, че в някои отношения е страхотен човек и мога да научавам все още много неща от него. Но той е различен от мен, той е свободен да избира пътя си, той има друг мироглед, друга истина, друг смисъл влага в живота си. Той не е близо до мен, но се чуваме понякога. В разговрите ни няма лицемерие или ненавист. Няма и взаимност. Няма нищо друго освен познанство и обмяна на идеи и мисли. Миналото си е там, но в него няма болка и обида. А това познанство нямаше да съществува без прошка.

Темата е много дълга наистина. Понякога прошката не може да бъде дадена, Тя идва от сърцето, важното е когато почука на вратата на съзнанието да и отвориш, а егото да се скрие зад вратата. Мисля че егоизма на света, в който живеем всъщност подтиска прошката. Примерно защо ни е нужна прошка на думи, изобщо това може ли да се нарече прошка? Мога ли да простя на някой в момента, в който той поиска това от мен? Той прошка ли иска или сдобряване?

Ще си говорим още по темата ми се струва.

Ще ми бъде интересно.

Времето лекува всичко.То ти дава сили да простиш и най-страшните неща ,които са ти причинени.
Това ,че не мога да забравя,а искам,означава ли,че не съм простила?Обзело ме е безразличие и пълна липса на емоция към човекът,който ме е наранил,само че не забравям и това определя отношението към новите хора,които срещам.Простила ли съм или не съм?Осъзнавам,че в едни отношения вина имат и двамата,което прави обидата предизвикана.Тогава... кой на кого трябва да прощава?
Г-н Димитров,благодаря Ви,че така разбъркахте мислите ми!

браво! радвам се и че академичният стил не ни е спестен :)

Повечето жени обичат периодично да пренареждат домовете си. Преди да ги пренаредят ги обръщат с главата надолу, обикновено за да почистят. Т.е. разбъркването предшества пренареждането. Пренаредения дом им доставя повече удоволствие от предишния. Поне за известно време. Та мисълта ми е: пренареди разбърканите си от мен мисли. Току-виж резултата ти харесал... поне за известно време.

Pay it Forward са нещо като класна работа в края на срока за проверка на получените знания:) Първо четеш постинга и после, ако искаш, коментираш афоризма:) Поздравления за написаното!

Всъщност са по-скоро за самопроверка на всеки, който ги чете. Нахално ще е от моя страна да "изпитвам" читателите им :) Радвам се, че ти е харесал :)

Беше ми много интересно да прочета тези мисли и идеи, доста логично и аргументирано свързани. С доста от тях съм съгласна, но бих искала да не се съглася с нещо и да обясня защо.

Става въпрос за "Точно това няма как да се случи, ако въпросния човек, който ни е наранил е достатъчно близо до сърцето ни. "

Тъкмо обратното. Прошката е възможна в истинската си форма, ако този човек е истински близо до сърцето ни. Първо - за да има нужда от прошка, трябва да има някакъв вид предателство, което е възможно само ако човекът ни е близък и разчитаме на него, за да предизвика у нас чувства на гняв и обида, които в последствие да простим. И второ, за да простим наистина, този човек трябва да е толкова близо до сърцето ни, че чувствата ни на любов и желание за разбиране на него да се окажат по-силни и по-устойчиви.

И тук не визирам някаква форма на зависимост към този човек, откъдето да извира прошката, а отшумяване на болката и обидата от предателството в следствие на много по-устойчивите позитивни чувства на любов и принадлежност, на благодарност, на признателност към този човек. Ако дълго време сме захранвали такива положителни чувства към определен близък човек, ако сме го обичали и уважавали истински, заради това, което е истинската му същност - а не заради това, което прави за нас и подхранва егото и нарцисизма ни, дори да ни обиди и нарани, тази болка и тази обида ще отшумят като думи, написани по пясъка, ще го разберем, ще простим грешката му, защото ще осъзнаем дълбоко в себе си, че отношенията ни с този човек и безценното щастие да бъдем в неговия свят, заедно с радостта, която ни носи е много по-важна от нараненото ни Его !

А прошката, която идва с безразличието на едни отшумели чувства, не е никаква прошка. Това е едно нарцистично его или непораснал човек със свръхизисквания, забравил за връзката си с определен човек, след неговата обида, тъй като не е способен да се радва на отношения с друг човек, които безкомпромисно и безгрешно обслужват неговия интерес

Склонен съм да се съглася с много от нещата, с които не си съгласна с мен :)

туг немогь да намеря нищо

Зависи какво търсиш.

Според мен не сме длъжни да поддържаме връзка с някой,след като сме му простили.Самият акт на прощаване е достатъчно труден,така че няма нужда и да сме мазохисти,виждайки се с наранилия ни и давайки му илюзията,че му се е разминало и може пак да продължим,все едно нищо не е станало.
Една използвачка,която ми се преструваше на приятелка,в един момент спря изобщо да ме търси,след като я разкрих,и чак след няколко години,като се срещнахме пак,се държеше все едно нищо не е било.Лицемерна никаквица,хич и не ща да я знам!Продължих си живота,не мисля за нея и друго не заслужава да й дам.

Струва ми се очевидно, че още мислиш за нея.

Ще попитам, какви хора прощават по-лесно - емоционалните или рационалните? Жените или мъжете са по-склонни или е въпрос на желание и интелект. Или излиза, че слабите енергийно хора /чувствителните/се спасяват с прошката, а на другите не им е необходима, защото обидата не ги достига така дълбоко? Леле, надявам се да греша... Сигурна съм, че това е акт на дълбоко разтърсване и като простим ни "поникват крила"

Няма силно и слабо енергийни хора. Както няма емоционални и рационални хора. Това е просто видимата част от личността им. Нали знаеш поговорката за книгата и корицата и. Важи с пълна сила в този случай.

Докато четях поста се чудех кога ми се е налагало да прощавам, кой ми е искал прошка и за какво, стигала ли съм до момента на "освобождаването" т.е. да дам прошка и се оказа, че не мога да си спомня нито един такъв случай... Странно??? Много хора са се извинявали за нещо, искали са да им простя за нещо си, но според твоето разделение на двата акта - да поискаш извинение и да поискаш прошка - сякаш съм приемала нещата като извинение. Независимо дали е извършено действието съзнателно или несъзнателно, и извинението, и прошката означават, че човека е разбрал, че те е наранил и изразява искреното си съжаление за това... Дали ще приемеш извиненията или ще простиш зависи от това, доколко смяташ, че дадени постъпки са част от характера на този човек, доколко постъпката му е провокирана от обстоятелствата и доколко човека е склонен да не постъпва отново така с теб щом ти причинява огорчения...

Преди да направиш окончателните си заключения си помисли защо не можеш да си спомниш... :) като се опиташ да не забравяш, че няма нищо случайно.

Какво съдържа прошката?
Вие ме оскърбявате, аз съм ядосан и не забравям обидата.
После, защото съм заставен или от съжаление, казвам: „Прощавам ти."
Първо изпитвам едно чувство, а после друго.
Какво означава това? Аз продължавам да бъда централната фигура.
Аз съм важният, аз съм онзи, който прощава на някого.
Докато има ситуация на извиняване, важният съм аз,
а не човекът, който ме е обидил.
Така че, докато помня обидата и докато после се отказвам от нея
и я прощавам у мен няма любов.
У човек, в който има любов, няма враждебност,
той е безразличен към всички тези неща.
"Съчувствието", "прошката", личните отношения на притежание,
ревност и страх - всички те са много отдалечени от любовта.
Те са продукт на съзнанието, нали?
Докато умът е арбитър, няма любов,
защото той отсъжда само на основата на притежанието,
неговите решения са различни форми на чувството за притежание.
Подобно съзнание може само да опорочи любовта,
не може да породи любов, не може да създаде красота.
Докато изпитвате силно чувство за собственост,
докато се стремите към дадена цел или резултат ,
естествено, у вас няма да има любов.
Ние не изпитваме нито уважение, нито милост, не сме великодушни.
Ние сме изпълнени с чувство за притежание, с емоции,
които могат да бъдат насочени в една или друга посока:
да убиваме или да се обединяваме в името
на някакви невежи и глупави намерения.
За любовта не може да се мисли.
Любовта не може да бъде култивирана, не може да се практикува. Практикуването на любов, на братство продължава
да бъде в сферата на съзнанието и затова не е любов.
Когато всичко това спре, се проявява любовта,
тогава разбирате какво е любов, състрадание и прошка.
Тогава любовта не е нещо количествено, а качествено.
Тогава не казвате: „Обичам света",
а знаете как да обичате не само отделния човек, а и целия свят.
Нашата обич към човечеството е фиктивна,
защото не знаем как да обичаме отделния човек.
Когато обичате, няма един или много - има любов.

Любовта ни към човечеството е фиктивна и на практика не съществува, защото човечеството е абстракция - обобщена проекция на нещо, което съзнанието не приема като хомогенно цяло. Но любовта към индивид или индивиди съществува, защото притежава конкретика. Вероятно и затова е казано, че който обича всички, не обича никого.

Много съдържателна статия,поднесена под много интересен ъгъл от автора.
Накара ме да се замисля,защото прошката не е небрежно изговорени думи, а
според мен се прощава със сърцето.И преди да простиш на някого,то трябва да
можеш да простиш на самия себе си.
Прошката по-скоро е един символ,който да накара човек да се вгледа най-вече в
себе си,да коригира евентуално поведението си,да не забравя,че е едно несъвършено творение,и в качеството си на такова,то трябва да работи върху себе си,и най-вече да се приеме като такова.

Истината за мен е в мотото,което казва всичко.
Благодаря на автора за толкова смисленото и позитивно послание.
Много ми допадна.
Благодаря:)

:)

Изчерпателен! Благодаря за точното разяснение!

Моля.