2. Манипулацията
3. Вицове за психолози, психоаналитици и психиатри
4. Секс и сексуални табута
5. Секс и сексуални табута - Продължение
6. Мисли, максими и афоризми
7. Вариации върху добре позната тема...
8. Вариации върху добре позната тема... Продължение
9. Вариации върху добре позната тема... Край
10. За прошката
11. За истината... и гледните точки
12. Психиатрия и психология
13. Да избягаш от себе си?
14. Фрагмент от Теория за изневярата
15. Да живееш с работохолик
16. Чувстваш ли се манипулиран?
17. Чувстваш ли се манипулиран? Методи за защита
18. Страхуваш ли се от самотата?
19. Да се лъжем, че не лъжем
20. За теб, Феникс
21. За жените, мъжете и еманципацията
22. С какво мислят мъжете
23. Смъртоносна ли е депресията?
24. Егоист или егоцентрик
25. Мога ли да ти се доверя?
26. Как любовта се превръща в омраза
27. Паралелни светове
28. Защо любовта умира
29. Пасивната агресия
30. Болка
Прочетен: 52255 Коментари: 29 Гласове:
Последна промяна: 27.04.2013 06:15
"Нека змиите изпохапят краката на враговете ми,
нека гарваните изкълват очите им,
нека чакалите отнесат телата им,
а децата им, да глозгат кокали в нощта!"
Проклятията, които хората изричат, често без да се замислят, са едни от най-страшните грехове според народните вярвания. Често хората проклинат, не само когато са в афектирано състояние, но и когато са видимо съвсем спокойни. От проклятията страдат и семейства, и цели поколения. Но най-голяма вреда изричащия проклятие нанася на самия себе си, тъй като за този страшен грях се полага сурово наказание.
Хората вярват, че думите имат особена сила – те могат да бъдат губителни и спасителни. Според тези вярвания проклятията увреждат, а молитвите изцеляват тялото и душата. Думите въздействат не само върху тези, за които са произнесени, но и върху всички, които ги чуват.
Проклятията имат история, която по продължителност вероятно съвпада с продължителността на съществуването на човешкия род. Корените им са не само в старите народни вярвания, митове и легенди, но и във всички съвременни религии. На Св. Апостол Павел принадлежат думите: “Ако някой ви благовести противно на това, което ние ви благовестим, макар той да би бил Ангел от небето, Анатема да бъде” (Гал.1:8,9).
Все още в ежедневната реч на българите могат да се срещнат различни проклятия. Неоспорим факт е, че присъстват повече в речника на българската жена, отколкото в речника на мъжът.
В настоящето употребата на различни по вид и форма вербални проклятия е доста ограничена, но в не тъй далечното ни минало словосъчетания от рода на “Чумата черна да те тръшне”, “Болест да те изяде”, “Бял ден да не видиш”, “Земичката черна да те погълне”, “Ръцете ти да изсъхнат дано” и пр., произнесени в пристъп на безсилен гняв или целенасочена злоба по нечий адрес, далеч не са били рядкост, като в болшинството случаи източникът им са нашите иначе съвсем не агресивни баби.
В тълковния речник на българския език е отбелязано:
проклятие ср. Клетва, проклинане.
проклинам и (рядко) прокълнавам нсв., прокълна св.прх. Изричам клетва, проклятие, с думи изказвам зложеланията си срещу някого.
Установен факт е, че в ежедневната реч на средновековните българи (включително до към края на ХІХ и началото на ХХ век), думата проклятие е имала един доста точно дефиниран смисъл, докато в днешно време този смисъл е твърде неопределен и термина се използва по-скоро спекулативно от определен кръг, общо взето самозвани врачки, баячки, екстрасенси и магьосници. Съвременните българи например, смятат проклятието и възможностите да бъде направено или отправено проклятие, за нещо във възможностите само на посочените по-горе “специалисти” в областта, докато нашите прадеди са вярвали, че всеки е в състояние да прокълне. Върху това разбиране лежи и българската народна класификацията на клетвите, които биват:
- Родителски клетви, за които говорим, когато бащата или майката прокълнат някое от децата си. Народното вярване ги определя като едни от най-тежките клетви. Да прокълне един баща или една майка своето чедо, което е техният живот, и да му пожелае от сърце и от душа най-голямото нещастие, обикновено е действие предизвикано от голяма мъка. Вярва се, че тези клетви задължително стигат до Бога и Той веднага ги взема под внимание и ги изпълнява. Това, което е по-страшно в случая, е че тези клетви постигат не само провинения син или дъщеря, но преследват и внуци и правнуци. Даже орисниците[1] гледат има ли бащина или майчина клетва върху бащата или майката на детето и ако има такава клетва, те я утвърждават при орисването на новороденото и си отиват. Обикновено майката и бащата кълнат детето си само когато то ги пропъди и ги остави да се скитат по чужди къщи.
- Чужди клетви. Те могат да бъдат народни – от цяло едно село или цял един край, или вдовишки, сирашки и сиромашки. Тия клетви са още по-тежки. Отправят се срещу изедници, предатели, хайдуци и др. Когато някой такъв притисне сираци, вдовици или селяните и сиромасите и яде потта им, обира ги или предава отечеството, и е достатъчно силен за да не може да се намери правосъдие срещу него, тогава го кълнат. Сираците и вдовиците и отделните личности ограбени от него го кълнат лично, всеки за себе си. Но когато дойде до там, че да го кълне цяло село или пък няколко села заедно, тогава тази клетва намира по-реален израз. Народното вярване за такива изедници, насилници, предатели, които са разплакали много майки, от които е пропищяло селото, е устроило така наречената натемия (проклетия)[2].
Натемията представлява народен обичай, който се крепи върху твърдата вяра на нашия народ, че “Бог забавя, но не забравя” греховете, и че освен наказанията, които е приготвил на грешниците за оня свят, Той праща наказания и на този свят. Натемията е народен обред, чрез който наранената обществена съвест, като не може да намери удовлетворение и правосъдие по всички възможни законни начини, срещу злодеянията на влиятелни и силни лица, прибягва до вечното правосъдие, до Бога за помощ, удовлетворение и закрила. Този обред се извършва публично и с участието на всички мъже (само мъжете) и задължително вън от селото, обикновено на границата между землищата на две села. Под думата “натемия” или “проклетия” се разбира не само обредът, но и мястото, където е устроен той. Първата стъпка към осъществяването му е най-първите и стари селяни да изберат няколко души, чиято задача ще е да посочат мястото, където да бъде устроена проклетията. Това място трябва да отговаря на следните условия; първо, да е вън от селото, на границата между землищата на две села и второ, да бъде на кръстопът, т.е. оттам да минават много пътища. Когато се избере мястото, задължително в съботен ден, към него ще тръгнат всички мъже, като всеки от тях ще има в пояса си камък и вощена свещ. Процесията се води от попа на селото. Когато стигнат до определеното място, попът ще свети вода и ще поръси както мястото, така и присъстващите богомолци. Като свърши това, попът пръв ще хвърли камък на мястото, като каже: “Проклет да е Петко чорбаджията!” (в случая името на насилника е избрано произволно), и ще замине, без да се обръща назад. След него ще се изредят всички подред, като всеки хвърли камък и повтори думите на попа. С това проклетията е вече устроена и всеки пътник, бил той пеша, с кон или на кола; бил той мъж или жена, мома или дете (народната вяра повелително задължава всекиго) ще хвърли камък и ще каже: “Проклет да е Петко!”. Ако минаващият е странник и не знае срещу кого е устроена натемията, той ще хвърли камък и ще каже “Проклет да е, срещу когото е наречено!”. Ако някой отмине и не хвърли камък, народната вяра утвърждава, че проклетията ще падне и върху него.
Съществувала е на практика абсолютна убеденост у народа, че този глас на народната съвест, Бог ще чуе и насилникът ще бъде наказан. Димитър Маринов [3] твърди, че са му посочени конкретни примери, за лица, срещу които е била устроена натемия. Твърди също и че всички тия лица по събрани от него данни или са полудявали, или са осиромашавали и умирали в мъка и нищета.
Характерно за натемията, както и за другите проклятия е, че Божият гняв удря не само по прекия виновник, но и по поколението му до трето коляно[4].
По принцип натемията се среща много рядко и причините за това са няколко. Първо, народът ни, притежавайки мъдрост, състрадание и силно чувство за справедливост не е прибягвал с лека ръка до това крайно средство за удовлетворение; и втората причина, показваща здравото и прагматично народно мислене е, че поверието утвърждава, че там където има натемия често падал град. Това последното вероятно е и обяснението на причината, поради която мястото на натемията е между землищата на две села.
Веднъж устроена натемията не може да бъде развалена просто така от някое конкретно лице. Мястото на устройването се покрива постепенно с камъни, които образуват цяла грамада. Осъденото лице вижда с очите си това явно изявление на народния съд, на народното негодувание. Ако това разбуди съвестта у него, съществува възможност той да отиде при селския поп, да го помоли да събере селските старци и пред тях да се разкае, изповяда и да даде клетва, че повече няма да върши зли дела и ще престане с престъпленията, които са предизвикали устройването на натемията. Тогава първенците могат да вземат решение за разваляне на натемията. Развалянето се осъществява по следния начин: отива попът със старците и с покаялият се насилник на мястото на натемията; попът свети вода, поръсва мястото и всички присъстващи и като свърши преръсването, казва: “Прости, Боже!”, на което другите казват: “Да е простено!”
Преди да тръгнат на същото това място ще посадят дърво и вече всеки, който види насаденото дърво знае, че натемията е развалена; осъденият е опростен.
Съществува възможност натемията да се развали и от владиката. Обикновено той отива в селото, свиква свещениците от околните села, отива с тях на мястото на проклетията и там свети вода, поръсва мястото и произнася анатема срещу тия, които биха продължили да хвърлят камъни. Това се случва, когато осъденият подкупи владиката. Обикновено този вариант на разваляне не е особено ефективен, защото народът научава и устройва проклетията на друго място близко до първото, като по този начин от една страна подържа в сила проклетията, а от друга избягва действието на владишката анатемата. Има свидетелства за случаи в които видинския и врачанският владика са ходили и разваляли натемия, а народът я е устройвал на друго място срещу същото лице.
Натемията се разваля и от само себе си. Това става тогава, когато осъденият пада под ударите на Божието правосъдие, т.е. полудява, заболява, осиромашава и вече не е в състояние да причинява вреда. Тогава народната съвест е удовлетворена и селяните престават да хвърлят камъни, натемията обраства с трева и грамадата лека-полека потъва в земята, което е знак, че Бог е чул молбата на народа.
- Собствени клетви. Това е последният вид от тази своеобразна народна класификация. Това са клетвите, при които човек сам себе си кълне. Такава клетва е т.нар. лъжлива клетва. Например, когато човек се кълне, че не лъже, а всъщност лъже. Или когато обещае да изпълни нещо, а не го изпълни. Тя се дава по различен начин. При нея човек или се кълне в Бога, или се кълне в себе си, в децата си, в стоката си. Което я прави тежка клетва от гледна точка на факта, че в някои от случаите опропастява живота на други хора. Народното вярване твърди, че който произнася тази лъжлива клетва, непременно осакатява, заболява, ослепява или пък умира. Случва се човек да се кълне и в душата си, за което народното вярване е, че такъв ако лъже продава душата си на дявола.
Разглеждайки проклятието като само един аспект, илюстриращ основата, на която стъпват всички народни вярвания, изглежда, че всичко казано по-горе може да бъде прието като резултат от една особена черта на народопсихологията на българина, а именно уникалната смесица между народната вяра (предимно езическа) и каноните на православното християнство. Причината за пречупването на християнският канон през призмата на народната вяра би могла да намери едно от възможните си обяснения в следната теоретична хипотеза:
Християнството навлиза в България потайно и в тъмна доба. Летописците твърдят, че в една късна нощ на 863г., вероятно нощта срещу Кръстовден, без шум и голяма тържественост ханският дом приема християнското кръщение. Според един византийски летописец “заедно с Борис били покръстени и много други между българите, които се отличавали по род, значение и богатство”. Това разбира се не попречило на голяма част от българската аристокрация да не се съгласи с решението на хана. Да организира бунт в защита на религията и обичаите на прадедите си и с този си акт да предизвика кървавия отговор на Борис, а именно поголовното избиване на петдесет и двамата водачи на бунта заедно с целите им семейства. Новият княз прави перфектен политически ход, като придружава клането с пълно освобождаване от отговорност на обикновените хора подкрепили бунта на боилите си. Но фактът, че християнството у нас се ражда и налага с огън и меч остава. Новата религия така и не намира през вековете подкрепата и не среща разбирането на обикновения българин.
Разбира се пресилено ще е да се твърди, че съвременният българин не е особено религиозен именно, защото помни всичко това, но можем спокойно да предположим, че антагонистичното различие между духа на християнството и начина му на въвеждане у нас е навел дедите ни на мисълта, че тяхното езичество е значително по-опростено, по-рационално и по-близко до начинът им на мислене от новата религия.
Т.е. можем да кажем, че светогледът на българите търпи две линии на развитие – едната утвърждаваща християнството, а другата дори и под християнската обвивка, продължаваща рационалните и езически тенденции в народното мислене и практика. Доказателство за това можем да открием в средновековната книжнина, която свидетелства за живите езически традиции векове след признаването на християнството за официална религия на българската държава.
Разглеждайки данните от по-късните векове (ХІV-ХІХ) се сблъскваме и с интересни свидетелства на чужди пътешественици, според които българските селяни били набожни, но не и фанатици. Те не разбирали богослужението, не знаели нищо за вярата си освен пости и празници. Знаели да се кръстят и се кръщавали, но не знаели “Отче наш”. Единственото, което вярващите знаели е, че са християни[5]. Пътешественик отбелязва с възмущение поведението на селяните по време на богослужение в с. Куручешме – те разговаряли помежду си и не обръщали особено внимание на литургията. Във връзка с това, Р.Божкович пише за българите: “... те не знаят нищо за вярата си освен пости и празници”.
Пътешествениците обаче не са могли да проникнат в същината на мирогледа на българите. На тях им е правила впечатление само външната страна. Защото за същите тези българи християнската вяра е била символ на народностна принадлежност, начин да се диференцират от другите народи и затова те ревниво спазвали постите, празниците и кръста като отличителен белег на религиозното поведение, отъждествявано и с народностното.
Българските книжовници от ХVІІІ век също отбелязват липсата на прекалена набожност у народа. Теофан Рилски с явно огорчение пише, че “не отиват на църква, а дето свирят и бият тъпани”. Й. Брадати в своите поучения осъжда още по-остро вярващите, които се прозяват в църква, “събират се да се сговорят що да работят и да си видят новите премени”. Всички тези сведения говорят красноречиво за водения от нашите прадеди, реален и лишен от мистика живот.
Механизмът на сработване на народната вяра (езичеството) и християнската вяра е описан много добре от Д.Маринов. Народното вярване и религиозните ни празненства, обреди и обичаи са били заварени в нашия народен живот от християнската вяра, когато сме приели християнството и за вековете съвместно съществуване тези две вярвания са си направили взаимни отстъпки и заимствания. Принципната благост и толерантност на християнската вяра и е дала голямо преимущество в много посоки. Народната вяра сама се е облякла в християнска одежда, като в същото време е облякла с одеждата на християнството и всички празненства, обреди и всички обичаи с жертвоприношения, като изключенията са много малки. Християнската религия от своя страна е приела народната вяра в своето лоно, облякла я в своя одежда, дала и е някои свои неща, приела е да ги наричат с нейно име – един вид осиновила е нашата народна вяра с нейните празненства, обреди, обичаи и жертвоприношения.
Като пример за това можем да посочим следният факт - християнството е дошло при нас с основните си празници: Рождество, Обрезание, Кръщене, Сретение, Възкресение, Възнесение, Преображение. Народното вярване ги е приело без вражда, само че с условието и християнството да приеме тези обреди, обичаи, жертвоприношения, които то е установило в народните празненства и които съвпадат с християнските празници. И като резултат се получило следното:
Рождество Христово станало Коледа със своята Бъдни вечер, със своите коледари и коледарски песни и с всичките обреди и обичаи около каденето на трапезата.
Обрезанието Господне станало Суруваки със своите сурувакари и сурувакания, със своята кадена вечеря и със своята свинска глава.
Кръщенето Господне станало Водици със своите водичарки и водичарски песни и със своята трета кадена вечеря, със своите къпания и Бабинден.
Сретение станало Трифонци със своите обреди около зарязването на лозята и избиране на царя на лозята.
Входът Господен станал Връбница със своите лазарки и лазарски песни, със своята кумица и кумиченето.
Възкресение Господне станало Великден със своите червени яйца, със своите великденски песни и хора и т.н. и т.н.
Т.е. народът ни, проявявайки типичното си здравомислие и мъдрост е съумял, запазвайки собствената си традиция да приеме и съчетае нея и християнската вяра в едно хомогенно цяло, което ползва и двете страни без да причинява видими вреди нито на едната, нито на другата система. Което пък от своя страна се явява като косвена причина за запазването и до наши дни на феномени като проклятието, точно в тази вербална форма в която съществува, придавайки му оня особен привкус на всичко типично българско.
литература
Етнография на България. Т.ІІІ., БАН, София 1985
Маринов, Димитър. Избрани произведения. Т.ІІ., Наука и изкуство, София 1984
Маринов, Димитър. Народна вяра и религиозни народни обичаи. БАН София 1994
Маринов, Димитър. История на българската литература, Наука и изкуство, София 1984
История на България. Булвест 2000, София 1993
Стойнев, Анани. Митовете на прабългарите.
[1] Според народното вярване това са три сестри, най-старата от които на 30-35 години, средната на 25-30 години и най-малката на 18-20 години. Тези три сестри живеят вечно и жилището им е накрай света. При нас идват само, когато се роди дете. Идват на третата вечер от раждането му и отреждат съдбата му. Записват отреденото на лоба на главата му, затова се и казва “тъй му е писано”. Това, което е отредено не може да бъде променено.
[2] Натемия идва от гръцкото “анатема”, а проклетия е българският превод на думата “анатемия”.
[3] Димитър Маринов Бонев е роден на 14.10.1846 г. във Вълчедръм, Монтана. Учи в Рилския манастир (1863) и във Военното медицинско училище (Цариград, 1867-71). През 1875 г. завършва философски факултет в Белград и започва работа като учител в Лом през същата година. Депутат в Учредителното събрание, съдия в Лом, Силистра, Русе, Видин (1879-82). Директор на Народната библиотека (1894), учител в Лом, Русе и София. Основател и директор на Етнографския музей (1904-1908). През 1921 г. приема духовен сан. Активно сътрудничи със статии и студии в областта на фолклора и етнографията в периодичния печат; преводач. Автор на “История на българската литература” (1887), “Жива старина” (І - 1891, ІІ, ІІІ - 1892, ІV - 1894, V - 1901, VІ - 1907, VІІ - 1914), “Как е създадена българската екзархия” (1898), “Евтимий патриарх Търновски” (1900) и др. Умира през 1940 г. в София.
[4] При някои от проклятията ударът е до девето коляно.
[5] Х.Хинкова. Цит.съч с.229
Методика за оценка произволността на вни...
Методика за оценка обем на вниманието „Т...
Браво!
Всъщност според мен не може да се каже, че има проклятие,"още по-тежко" от родителското проклятие.
Благодаря ти за информацията за "натемията". Това беше нещо ново за мен. Дори и да не е била чест обряд...но достатъчно масов, доколкото разбирам...не е за чудене защо сегашните българи живеят като цяло, като общност толкова зле. Защото няма проклятие, което да порази само "проклетисвания", а да не се отрази на "проклетисващия" (и - естествено - и на наследниците му).
Бих си позволила да кажа няколко думи и по повод на "едно хомогенно цяло, което ползва и двете страни без да причинява видими вреди нито на едната, нито на другата система". Това, че не причинява ВИДИМИ (за кого?) вреди достатъчно основание ли е да смятаме, че "всичко е наред"? След като след хомогенизирането на двете системи те са изгубили своята автентичност и дълбинна същина - и нито християнството ни християнство, нито езичеството ни езичество....и става хомогенно цяло на сурогати, а не на автентични системи.
Успех!
08.02.2008 16:38
Оказва се, че той не е присъщ само на хората, населяващи нашите земи, а е много по-древен по своята същност. Тук ще приведа само няколко бегли примера. Ще цитирам, за да не бъда обвинен в голословие.
И така:
"Гондите [в Индия] например струпват камъни на мястото, гдето някой е умрял било от мълния, било от тигър или от змия, ... всеки минувач добавя камък към купчината за упокой на мъртвия..."
М. Елиаде. Трактат по история на религиите. С. 1995. с. 251.
"Жените от кантона Южен Анеси [Франция] казват "Патер" и "Аве", минавайки край купчина камъни, наречена "Мъртвеца". Но този страх се обяснява с вярването, че там навярно е погребан някой... В същия район жените коленичат и се кръстят, хвърляйки камъче върху грамада, която според поверието покрива тялото на един убит или погребан вследствие сгромолясване на терена поклонник..."
Пак там. с. 254 - 255.
"Ако тях [дружина, подобна на нашите сурвакарски или коледарски такива, в Сев. Шотландия, Хайленд] не ги пускали в дома, то тогава пред самите врати те строили пирамида от камъни (т. нар. пирамида на проклятието)..."
И. Н. Гроздова. Народы Британских островов.
В: Календарные обычаи и обряды в странах зарубежной Европы. Зимние праздники. М. Наука, 1973. с. 97.
А и нека си припомним древноеврейския и сегашен мюсюлмански обичай на пребиването с камъни на богохулниците и прелюбодейците (изключително тежки прегрешения), при което също се образува своего рода грамада.
Т. е. излиза, че такава грамада се струпва на място, където има насилствена смърт или е извършено изключително тежко престъпление. Причините защо се струпва такава грамада може да се търсят във факта, че в много митологии входът към подземното царство е затворен с камък; че оръжието на небесния бог, поразяващ хтоничното чудовище е каменно; и в крайна сметка (пък и защо не) в общото индоевропейско вярване (защото приведените примери са индоевропейски), че небето е каменно.
Всъщност темата е толкоз пространна, че едва ли би могла да бъде представена с тези няколко думи.
Поздравления за постинга и Поздрави!!!
П. П. Един от поводите за написването на този коментар е, че бях провокиран от определени изказвания...
Първо, за празниците. Според мен е по-скоро обратното - не народното вярване приема християнските празници с условието и то да ги приеме, а християнството разполага своите празници върху народния календар така, че да могат да бъдат по-лесно приети. И въпреки всичко най-големият народен празник Гергьовден ("личен ден Великден, още по-личен Гергьовден" както се пее в народните песни) е на деня на второстепенен християнски светец. Със същия успех това можеше да бъде Св. Евлогий или св. Сисиний например. Ако техните дати бяха съвпаднали с голям народен празник.
А разполагането на християнската празнична система върху народния календар си е стара тактика, използвана още в Рим.
Що се отнася до хомогенността. Да, точно така е. Това е така нареченият феномен на "Битовото православие", когато на християнските празници се изпълняват езически ритуали. И това е общо взето уникално. Причините за него могат да се търсят на много места, но аз ще спомена една. Сигурно ще ви прозвучи странно, но, мисля, че това е благодарение на турското робство. То "спомага" по определен начин да се запази "езическата" система от вярвания, защото забранява или най-малкото не гледа с добро око на християнските богослужения. И народът си празнува така, както е празнувал от хилядолетия. Мисля си още, че ако го нямаше, в българските земи със сигурност щеше да се развихри такава инквизиция по-нататък, че и Торкемада би се ужасил. Още повече, че има податки за това. И тогава познайте кои щяха да се първите изгорени на кладата - тези които празнуват бесовските празници...
А хомогенноста я разбиха малко по-късно. След 1944 г. Тогава забраниха църквите (по-строго и от турчина) и направиха Гергьовден например, Ден на пастиря... И затова нито християнството ни християнство, нито езичеството ни езичество (говорим за сегашните времена). А пък за сегашните времена какво да кажем - нихилизъм? Май е най добре.
18.08.2009 10:36
24.08.2009 01:14
15.10.2009 22:22
19.11.2009 21:42
Що се отнася до проклятията в съвремието - бившата ми свекърва и бившият ми съпруг имат навик да кълнат с толкова страшни, грозни и нечовешки клетви, че винаги съм се възмущавала, когато съм ги чувала. Опитах се да им обясня, че причиняват вреда на себе си и на семейството си, но не го разбраха.
Явно добре познаваш народопсихологията. Поздравления за написаното (между другото, сменил си стила и изказа година и половина по-късно).
15.12.2009 00:23
18.02.2010 09:48
18.02.2010 09:56
05.08.2010 08:39
05.10.2011 18:41
Грамада - на Вазов